Днес трудно може да си представим моноезична, монокултурна страна

Лютви Местан

Упълномощен съм от името на ПГ на ДПС на специално заседание, да заявя, че всеки един член на ПГ на ДПС, понеже имаме съзнанието, че представляваме общата воля на половин милион български граждани, ще следваме Завета на Апостола, че българи, турци, евреи ще бъдат равноправни във всички отношения, и всички ще спазват един общ закон.

Ще следваме този завет, докато той бъде реализиран наистина, докато се постигне истинско равноправие. С вас можем да спорим дали е постигнато това равноправие, за което мечтае Апостола.

Вие вероятно ще отречете тезата ни, но Апостола е разбрал, че няма развитие за нито една страна, която не е сформирала своя етно-религиозен мир. Апостолът е имал силата на духа да каже всичко това в годините на чуждо владичество, огромна сила на духа се иска за това.

Без да правя произволни асоциации, ще кажа, че има едно нещо, което трябва да се признае на ДПС. Тази партия беше създадена, като реакция на Възродителния процес, но вместо да тръгне по пътя на реваншизма, с първата си учредителна декларация ДПС каза "не" на Реваншизма, "да" на териториалната неприкосновеност, на единствената родина, която имаме – България.

Преобразувахме болката от Възродителния процес във воля за обща държава. Борим се за равноправие, което четем и в завета на Апостола. България има проблем с етнорелигиозните различния. В България етнорелигозните различния не зависят от ничия воля. Днес трудно може да си представим моноезична, монокултурна страна, няма такива държави. Разноезичието е характеристика на всички съвременни общества. Нацията не изключва, а предполага етническите различия.

Етнорелигиозните различия в българското общество се възприемат от определени политици, не като ресурс за развитие, не като богатство, а като проблем, риск, нещо, което застрашава националните интереси. Тогава, какво да правим с тези етногорелигиозни различия? Единият подход е да кажем, че ги няма. България е наша родина и ще бъдем нейните синове, защото дори, принудени от икономическата криза наши младежи да отиват в чужбина, на третия ден ги стяга носталгия, не за друга държава, а за България.

В политиката е много важно, как отправяш едно послание, в определена ситуация се оказва много по-важно, как го казваш, и на какъв език. Сигурен съм, че ако Хюсен Хафъзов беше направил предварителна уговорка, че ще изреди имена само на български граждани... Връзката с имената предизвика една реакция, което можеше да се предотврати, ако бяхме спазили принципа, че това, как го казваме, е не по-малко важно от това - какво казваме.