Лидерите на Турция и Русия често биват сравнявани. Но техните различия са по-поучителни от приликите.
Специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите. Преподавател в London School of Economics.
Лидерите със здрава ръка се радват на особена популярност в днешно време по краищата на Европа. Миналия юли унгарският премиер Виктор Орбан разбуни духовете, заявявайки пред тълпа привърженици в съседна Румъния, че епохата на либералната демокрация е приключила. Орбан, черна овца за не един и двама еврофили, даде отново дума да води своята нация с твърдост и сила и да защитава жизнените й интереси срещу външни посегателства. При това унгарският премиер посочи като вдъхновяващ пример Русия и Турция.
Орбан не е първият, нито ще бъде последният, който слага Владимир Путин и Таийп Ердоган под общ знаменател. Войнственият министър-председател на Турция (към днешна дата президент) си навлече обвинения в „путинизъм” от страна на своите опонентите още през септември 2009 г., когато по негова поръка данъчните власти наложиха санкции в размер на 3,8 милиона долара срещу „Доган холдинг”, могъщ медиен конгломерат.
Не че казусът се разви съвсем по руски сценарий: Айдън Доган, издигнал се буквално от улицата до медиен магнат, бе третиран доста по-меко от боса на „Юкос” Михаил Ходорковски, Борис Березовски или някогашния собственик на НТВ Владимир Гусински. Личната вражда с Ердоган не завърши със съдебна присъда и затвор, а „Доган холдинг” все още съществува и работи до ден-днешен.
Но тази история напомня на до болка познатата руска максима: „Друзьям – всё, врагам – закон” („за приятелите – всичко, за враговете – закона”). Избирателното прилагане на правото имаше за цел да покаже кой е шефът в Турция. В крайна сметка страхът от пълзяща „путинизация” засенчи опасенията, че Партията на справедливостта и развитието (ПСР) има за цел ислямизация на обществото и държавата. За противниците на Ердоган кошмарът вече не беше превръщането на Турция в копие на Ислямска република Иран, а във втора Русия.
Потушаването с груба сила на гражданските протести в истанбулския парк „Гези” през лятото на 2013 г., а също така интронизацията на Ердоган като президент-султан година по-късно, направи паралела с господаря на Кремъл още по-очевиден. За сравнение, Путин се завърна в президентството през 2012 г. след масови протестни митинги на московския площад „Болотная”. И също като Ердоган той умело експлоатира гнева и фрустрацията на разочарованата градска средна класа, облагодетелствана от дългите години на икономически ръст, но обладана от чувство на несигурност.
Макар и различни в детайлите реакциите на протестите от страна на двамата лидери бяха близки по съдържание и стил. Путин, съвсем по шпионски, предусети външен заговор за износ на „цветна революция” към Русия, Ердоган пък публично започна да громи комплота, подклаждан от световното „лихварско лоби” с цел да се осуети неумолимият възход на Турция. Подобни риторични, а в руския случай и реални, войни носят дивиденти. Путин присъедини Крим и отскубна части от Източна Украйна, като на дело показа как може да се използва външна политика за трупане на вътрешнополитически рейтинг и сплотяване на редиците. Ердоган черпи популярност чрез яростни атаки по адрес на Израел, а също така и САЩ, като използва конфликта в Сирия, за да заклейми опозицията като съюзник на тъмните сили и режима на Башар ал-Асад.
И в двата случая отношенията с Европейския съюз са вгорчени от непрестанни обвинения – и от страна на Москва, и от страна на Анкара – за дискриминационно отношение и двойни стандарти. Хладното отношение на Европа сближи двете „новоиздигащи се сили” – съюз, подсилен от добрата персонална връзка между Ердоган и Путин (независимо от непрекия сблъсък за Сирия, където двамата подкрепят противникови страни). Турция, дългогодишен член на НАТО, отказа да се присъедини към западните санкции, наложени на Русия заради Украйна; двустранната търговия е във възход (в голяма степен поради потребността на растящата турската икономика от руски газ); строителни фирми в Турция печелят изгодни договори от Сочи до Москва и милиони руски туристи се тълпят по турското крайбрежие.
Волята за власт и нейните граници
Съвсем очаквано мнозина анализатори виждат Ердоган и Путин като две лица на една и съща монета. Натали Нугеред например писа наскоро в „Гардиън” за „двамата гневни мъже на границите на Европа”, вкопчили се безжалостно във властта, експлоатиращи историческите травми и комплексите на жертва на своите народи, смесващи национализъм и антилиберален традиционализъм – и по този начин отправящи фундаментално предизвикателство към европейските ценности. Други говорят за „оста на изключените”, имайки предвид дистанцията с ЕС.
В този поглед със сигурност има зрънце истина. И „нелибералната” система в Турция, и откровено автократичният режим на власт в Русия са отрицание на модела, проповядван от Запада – и в частност на този на ЕС. Двамата лидери черпят вдъхновение от империите в миналото, Османската и съответно царството на Романови и СССР, а не от „ЕУ-топията” с център в Брюксел. Те ни напомнят по болезнен начин, че либералната демокрация и нейните принципи и ценности като върховенството на закона, политическият плурализъм и съвещателността, не са единственият сценарий за обществено развитие. Алтернативата, която те олицетворяват – вездесъщата и издигнатата в култ държава, волевият, харизматичен лидер, пряката връзка с масите посредством медиите, непоколебимата вяра в суверенитета и нежеланието властта да се делегира или споделя, било то във вътрешната политика или чрез участието в международни институции – е радикално различна от гледната точка на ЕС.
Но разликите между двамата водачи със здрава ръка натежават над приликите. Първо, видно е разминаването между антизападното говорене на Ердоган и неговите далеч по-сдържани действия. Нестабилността в Близкия изток открои зависимостта на Турция от Запада. Гневните атаки на Ердоган към САЩ и обвиненията, че помагат на сирийските кюрди в борбата с джихадистите от Ислямската държава в Кобани, но отказват да се изправят решително срещу Асад, говорят за уязвимост. Турция се нуждае от натовските ракети „Пейтриът” по несигурната граница със Сирия, но всъщност още повече й е необходима директна американска военна интервенция, включително и с наземни сили.
Точно обратното, Путин роптае срещу намесата на САЩ и ЕС в страни и региони, които той разглежда като привилегирована сфера на влияние на Русия; нахлуването в Украйна цели възпиране на западното влияние в постсъветското пространство и налагане контрол върху Киев посредством нов „замразен конфликт”.
Второ, има различия във вътрешната политика. В Путиновата авторитарна система изборите са само привидност, а Думата приподписва решенията на Кремъл. При Ердоган и ПСР изборите са истинската легитимация на властта. Дълбоко разединеното турско общество е в основата на политическа система, която, при всичките си недостатъци, се характеризира с по-голяма степен на състезателност от тази на Русия. В Турция е налице и по-дълга традиция на (макар и несъвършена) демокрация – още от 50-те години на ХХ в. Докато режимът на Путин създава и поддържа фалшиви опозиционни партии и режисирането на избори, то в Турция бюлетините имат последната дума. Така например решението на Ердоган да се кандидатира за президентския пост дойде вследствие от силното представяне на ПСР в местните избори на 31 март.
Предстоящият парламентарен вот през 2015 г. ще има решаващо значение както за Ердоган, така и за Турция. Именно той ще реши дали ПСР ще има достатъчно места, за да прокара нова конституция и да въведе президентска система. Това отново потвърждава, че изборите и институциите са от значение в Турция за разлика от Русия. В края на краищата Ердоган е електорален политик, който е стигнал до върховете на управлението от улиците на Истанбул; Путин е човек на службите за сигурност, с корени в репресивния апарат, който дойде във властта чрез назначение отгоре.
Същността на разликите
Подобни различия може да се сторят някому ирелевантни. Все пак резултатът в Турция е подчертано персоналистично управление, при което една личност овладява всички лостове на властта и потиска несъгласните. Важно е да се отбележи обаче, че ключови елементи от демократизаторския разказ на ПСР от началото на 2000 г. – когато партията работеше за европеизацията на Турция и прокара реформи в областта на човешките и малцинствените права – остават в сила. Кюрдският мирен процес понесе тежък удар от съюза на Анкара с Ислямска държава и нежеланието й да се притече на помощ на сирийските кюрди, но е все още жив. Ердоган, заедно с намиращия се в затвора глава на Кюрдската работническа партия (ПКК) Абдула Йоджалан, продължават усилията за намиране на разрешение на основния проблем, който измъчва обществото от десетилетия. От това дали турският президент ще успее, или няма да успее да спази обещанието си да изработи и наложи решение ще зависи и окончателната историческа оценка на неговата кариера и управление.
Ердоган и Путин освен това имат съвсем различно отношение към традицията и религиозната идентичност. Войната в Украйна изложи на показ нееднородността и вътрешните противоречия в идеологическото послание на Кремъл, което съчетава препратки към православното християнство с прослава на съветското минало. Опитът на Путин да подкопае идеологическата хегемония на Запада го накара да обедини сили едновременно с крайната левица и крайната десница в Европа. Както в Сърбия от времето на Слободан Милошевич, апаратчици от комунистическата епоха и типажи, свързани със службите за сигурност (т.нар. силовики), кооптират консервативни интерпретации на националната култура и вярата и, консултирайки се с PR експерти, забъркват постмодерна смесица, чиято единствена цел е легитимиране на автократичното управление.
Отново, за разлика от Путин, ПСР и Ердоган са вкоренени в по-продължителната органична традиция на политическия ислям с начало от 60-те години на ХХ в., ако не и по-рано. Главната мисия на движението е намиране на отговор на въпроса дали и как религиозните ценности и съвремието могат да се съчетаят. Разбира се, възприемането на Ердоган като „автентичен” консерватор, а не преди всичко като политик, използващ традицията като властови инструмент, може да се оспори. Но религиозните ценности са в сърцевината на идентичността на сплотената партийна база на ПСР и на нейните мощни мрежи на местно ниво. Струва си също така да припомним, че Ердоган е образован в ислямска семинария (имам хатип) – малко общо със съветските училищата, през които е минал Путин, да не говорим за обучението му в КГБ.
Империята и националната държава
Най-добрият начин да проследим значението на тези факти е като сравним постимперските ситуации на Русия и Турция. Путин е продукт на съветската империя, както и на нейния крах през 1980-1990 г. Неговата цел е да възстанови някогашната й мощ и авторитет. При това, за разлика от Турция, Русия никога не минала през процес на етническа хомогенизация и изграждане на националната държава. Имперското начало е осезаема реалност дори и в сегашните граници, а не исторически артефакт или памет за обществено-политическа употреба. (Руската федерация е страна с многобройно мюсюлманско население, докато в Турция има малцина останали немюсюлмани).
Ердоган има своите корени в контекст, белязан и рамкиран от националната държава, в която важни аспекти на османското наследство са били потиснати. Неговата идея е да преобрази идентичността на Турция, като изведе сунитския ислям и османския период на преден план, за да надделее на кемалисткия прочит. Във външен план, вместо да прекроява границите, неговата квазиимперска мисия предвижда утвърждаването на Турция като политически и икономически модел за Близкия изток и Северна Африка.
Реално погледнато често изтъкваните връзки между Турция и нейните съседи (културни, езикови, миграционни) са доста по-слаби от онези, които съединяват Русия с нейната „близка чужбина”. Милиони хора от бившия Съветски съюз, независимо от техния етнически произход, са обхванати пряко от посланията на Путин поради ролята на руския език като „лингва франка”. Политиката към съседите, прокарвана от Путин, е жизнена и динамична – Евразийският икономически съюз ще заработи официално на 1 януари 2015 г. Опитите на Ердоган да яхне османската носталгия и да утвърди Турция като регионален лидер претърпяха провал заради войната в Сирия, армейския преврат в Египет и разпада на Ирак.
Това не прави живота на Путин по-лесен от този на Ердоган. Кремъл се люшка между плановете за евразийско обединение, при което икономическата интеграция възражда политическите връзки в бившия Съветски съюз и етноцентричните фантазми за Русский мир. Имперските амбиции срещат сериозно препятствие в ксенофобското обществено мнение, а радикални групи са винаги готови да се нахвърлят върху имигрантите от Средна Азия и Кавказ. Размиването на границите в рамките на Евразийския съюз се продава трудно на руското общество, което контрастира с взаимодействието между Турция и нейните съседи. Противоречията между тесногръдия и ексклузивистичен национализъм и волята за имперско разширение са тежко предизвикателство за режима на Путин.
Да се сравняват Путин и Ердоган е безспорно интересно начинание, но открояването на спецификите им е още по-ползотворно. На фона на всички прилики именно разликите между двамата лидери ни дават по-задълбочен поглед върху политическата среда в днешна Турция и Русия.
0 yorum:
Yorum Gönder